О, БОЖЕ,  ДОКЪДЕ  С  ТАКИВА  “ЦАРЕ” ?

Четири дни след финала на световното футболно първенство УЕФА съобщи новия си регламент за турнирите на националните шампиони и носителите на купи. Поради разширяване броят на страните, включващи се в тези турнири, се въвежда коефициент: колкото победи на клубни състави от една страна, толкова точки за тази страна, и колкото по-нависоко в турнирната борба е такава клубна победа, толкова повече точки. Събира се накрая всичко и които страни имат достатъчния минимум, техните клубни отбори се срещат направо на 1/16 финалите. Другите – с по-малкото точки – играят предварителни квалификационни срещи за влизане в тези финали. Съгласно този регламент нашите клубни състави "Левски", ЦСКА, "Шумен" и "Пирин" трябва да играят в предварителните кръгове на турнирите.
Ето коментарът на в."24 часа" (27.8.1994) на това решение на УЕФА: "Гавра с 4-тата футболна сила в света е нейния шампион да рита с неизвестни отборчета от нови европейски страни. Сега коефициента на УЕФА изглежда анахроничен и нелеп на фона на блестящите български победи в САЩ. На УЕФА й остава да стиска палци на отборчетата да направят чудо срещу елитните ни клубове. Така тя би помогнала на света да си помисли, че българските успехи във футбола са нещо случайно."

Само месец след това типично бай-ганьовско изявление същия вестник ("24 часа") свенливо пише: "Наско Сираков стана четвърти с националния отбор на световното в САЩ, но не можа да се класира с "Левски" в първия кръг за УЕФА".
Фактите, такива каквито са: в предварителния кръг отборчето "Олимпия"-Любляна победи 2 пъти "Левски" – 3:2 там, 3:1 тук. След това Наско Сираков си тръгна от любимия "Левски". Нищо чудно. И естествено. Случва се и в по-белите държави несполучилия треньор да го уволнят. Но ние сме "по-така". На 31 октомври 1994 гледах по телевизията спортното предаване на ЕФИР 2. Въпросният Наско Сираков, небрежно седнал върху стола, си бъбреше с Андрей Аспарухов (син на Футболиста Гунди, но това е друга история) по повод скандала между него и Томас Лафчис, президента на "Левски" ("отбора на народа", но и това е друга история). Обясняваше на феновете си защо напуска. С абсолютно неангажиращ тон говореше за подарени джипове, неиздължени суми в зелено, за да заключи накрая дълбокомислено, че няма да остане в "Левски" "за някакви си 50-60 хиляди долара".

Нормално е да има по-бедни и по-богати хора в една държава. Но ако богатите й хора са Такива, държавата е бедна!

На следващото първенство, европейско дори (1996), "Пеневата чета" ще се издъни. И когато един журналист ще се осмели да каже, че преди да искат, футболистите, и не само те, трябва да дадат, един от героите ще реагира, както е възпитаван – ще прати целия народ да духа... супата.

Ще го преживеем. Толкова простаци са ни псували по улиците без да сме виновни. Но Такъв манталитет има страшно много и твърде по-важни последици за общочовешкия успех на Народа с такива представители. Веднъж, защото от всички нас, народът, Те са само виделите Света, и той тях. И още веднъж, защото пак Те са хората у нас с парите, техни са най-модните дискотеки и хазартни зали, където се разпределя плът и дрога, Те са "елитът" в обществото ни, разпръскващи невежество и презрение към добрината, благородството и честността. 

Седмица след като завърши първенството в САЩ"94, на 14 юли се проведе кандидат-студентския изпит по български език и литература. Темата, която се падна, беше: "Родът, личността и историята в романа "Железният светилник" на Димитър Талев". Нататък цитирам "Каса бира и сръбска музика", Христо Троански, АНТИ, 29 юли 1994:
"Като знаем, че на такива изпити се явява елитът на завършилите с най-висок успех средното си образование, как да си обясним тогава фактът, че една внушителна група от тях още в 10,00 ч. безцеремонно напусна аудиториите, оставяйки бели листа върху банките. После ги видяхме и чухме на телевизионния екран – не били чели Талев, не очаквали тази тема и пр. Държаха се дръзко, предизвикателно. Какво от това, че сагата за Глаушеви била непомръкващ духовен ориентир в пространствата на българското културно наследство! В този момент единственото, което ги свързваше с България, бе, че говореха на български език. Точно като кумирите си футболни герои! И при тях единственото, което ги свързва с България, е, че говорят български език. Техен е "идеалът на каса бира и сръбска музика". Проблемът е изключително важен. След година-две ще се изненадваме и тревожим от залялата страната ни простотия, бездуховност, проституция, престъпност, жестокост... Но сега, през това горещо лято на 1994, и което е по-лошо: през годините, които ни предстоят занапред, ще прощаваме емоционалната възбуда на тинейджърите, прераснала в агресивност. И арогатността на техните кумири "българи-юнаци"."

Кой е по-виновен – лудият или онзи, който му предоставя зелника?

Възпитаването на обществото ни, на нас самите и децата ни, в такива "критерии" е преследвано целенасочено от някои строители на съвременна България. Кои са тези "строители" и какви са целите им, отговаряйте си сами.

Ако искате, да ви помогна:

·          Около и след 10 ноември 1989 в естрадата ни беше популярна една група от трима актьори с име "НЛО". Те имаха една сатирична песен в чийто припев се обясняваше, че от многото партии след Промяната "аз съм с таз, която е на власт". За двама от тримата - Георги Мамалев и Велко Кънев този рефрен не е житейска философия. За повече от 5 години те поддържат само една партия (Мамалев – синята, Кънев – червената) НЕЗАВИСИМО дали тя е на власт или не. Моите уважения и на двамата! Но третият актьор – Павел Попандов, е от типа "българин-юнак".

Съжалявам, г-не, но си заслужавате тежките думи. Те са предизвикани не само от една ваша двойствена изява. Дето бяхте събрали 100 цигани пред Халите през зимата на 1993г. да се разпяват, че за бедите ни по времето на Беров било виновно СДС-то, вече писах. И други го правят,но го правеха и когато СДС управляваше. А вие тогава бяхте много син. Защото се нядявахте да има файда от това. А сега файдата е на друго място – мислите си вероятно така.

Когато Виденов започне да изнемогва под тежестта на нерешимата с инструментите на партията му задача да се възроди България, Попандов пак ще събере вестникарите – сега пред албанското посолство. Тогава ще иска да сменя българското си поданство с албанско гражданство.

·           През февруари 1994 година по първа програма на телевизията беше показан един театър – "Записки по българските мафии" по сценарий на хумориста Валентин Пламенов. Най-забележителното в него е заглавието – напънал се един да парафразира Захари Стоянов. Останалото е пасквилно. Сюжетът – "независима" пародия на демокрацията, езикът – Блъсковият, целта – съвсем не да се осмее истинската мафия, а онази партийна идея да се подкрепи – че "всички са маскари".

Половин година по-рано, през лятото на 1993-та, по времето на "Града на протеста" срещу управлението на Желев и "Селището на честта" за оставката на Беров, Пламенов пак пишеше така (например "Новинар", 9 юли 1993): "Закъде сме тръгнали с тази омраза, с тия люспи, с тия оставки, с тия досиета и с тия оставки?! С два бестселъра - "Ибо живяха, Господи" (Филип Димитров) и "Срещу някои лъжи" (Тодор Живков). И нищо друго?! Кой ще ни търпи, след като ние себе си не можем да търпим?! След като теглихме по една и на Адам Михник, и на Хелмут Кол, и на Катрин Лалюмиер?!"

(И Луканов писа книга, но Пламенов – според други сведения истинското му име е Попов – никак случайно не противопоставя на бай Тодор чичко Андрей, а именно Филип. И трите чужди имена в този къс цитат са подбрани. За Катрин Лалюмиер и Хелмут Кол вече писах кога, защо и дали с еднакви цели бяха в България през лятото на 1993-та. Допълвам за Адам Михник, един известен полски публицист и дисидент. У нас, тук в България, но през 1990г, той показа твърде неестетичен жест към социалистите. Тогава те много му се разсърдиха. По повод издаването на негова книга в България през 1993, той отново бе гост на Желю Желев. През 1993 година обаче, Михник показа същия среден пръст на СДС. Социалистите се зарадваха, а Михник определи Желев като "политик на годината". Твърде много видни политици и писатели стават за резил в определено време.

Засега има бъдеще Пламенов в "българската култура", напипал е златната жила.)

През август 1995-та Валентин Пламенов ще каже в едно интервю на Пепа Витанова от "168 часа": "За една реклама, която курдисвам за петнайсет минути, получавам две хиляди долара. За роман бих взел не повече от пет хиляди лева, и то при условие, че ми ги дадат. Родил съм се беден. Когато си се родил беден, няма мърдане. Аз съм професионалист. Професионалистът пише там, където го поканят срещу определено заплащане. Професионалният писател и професионалният убиец са най-самотните хора на света. Те нямат нито изход, нито избор."

Изключително! Че е юнак, юнак е. Но защо и българин да бъде?

·           В противовес на предаването, съдържащо само най-българските думи "супер", "шоу" и "Невада", на 5 февруари 1994 започна своя път едно телевизионно състезание "Знаете ли български".

Имам поглед върху голяма част от неговите издания, защото го следя. Не натрапвам становището си, но имам правото да го кажа, нали? След година предаването избледня. Заплете се във високо специализираната материя на българския език, отплесна се в забравените термини от времето на моята баба. Не че е лошо в крайна сметка, но все си мисля, че целта на това и на подобни телевизионни състезания е да отнеме колкото може повече от "зрителите" на “Лии-ва-да" и “Дай вар", а не да радва кабинетни българисти и ентусиазирани такива от чужбина.

Симпатиите ми са определено на страната на другото (единственото?) телевизионно състезание "Минута е много".

·           Прочетох в "24 часа" (8 април 1994) "Сценарий за екшън по Си Ен Ен, който ни спасява да не останем на сухо"  от Станислав Стратиев: "Краят на този екшън е ясен – добрите, т.е. нашите, побеждават. Западът докарва Ниагарския водопад и реката Замбези в България, защото сме демократи, влиза в действие подводен презокеански водопровод Ню-Йорк–София, Женевското езеро го преместват в Панчарево, а ООН организира прехвърлянето на половината ледници от Хиламаите в Люлин. Населението масово отглежда ориз, защото половин България е потънала във вода."

Хайде сега да заменим Си Ен Ен с ИТАР-ТАСС, Западът с Изток, Ниагарския водопад и Замбези – с Волгодонския канал и Днепър, подводния водопровод да тръгва от Москва, а не от Ню-Йорк, и руската мафия, вместо ООН, да прехвърли ледниците под връх Комунизъм на Бонсови поляни в Люлин. Станислав Стратиев НИКОГА няма да напише такава история. Въпреки, че към датата на написването на поредната си тъпа сказка, Беров иска да ни докара всичко именно от Изток (СССР), а не от Запад (САЩ).

Ех, писателю, какво ли те принуждава да пишеш така?

·           За председател на СБП беше избран Николай Хайтов.

Той е нещо като Велко Вълканов, или Ангел Димов, но в областта на културата. Едно негово интервю в “Дума" от края на миналата 1993 година е чудесен пример за потвърждение на този извод. Думите Хайтови: “В годините след 1989 се развихри същата саморазправа с литературата и литераторите, КАКТО СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ, само че сега много по-всеобхватно и брутално. Тогава повалените или ранените бяха единици, а сега сухо, сурово, върви наред, са направили не само на мен впечатление с комунистическата си наглост.

Ще ви цитирам една достойна реакция, един изключително коректен, но и неотразим отговор - защото е чистата истина - на лъжите на комунистическия лесничей.
"За неродените преди девети, както и за нечестивците с къса памет нека припомним кои бяха НЯКОИ от повалените или ранените тогава единици измежду писателите:
УБИТИ: Димитър Шишманов, Райко Алексиев, Борис Йоцов, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Борю Зевзека, Константин Гиндев, Ненчо Илиев, Тодор Кожухаров, Георги Марков.
ЗАТВОРНИЦИ: Трифон Кунев (починал в затвора), Змей Горянин, Константин Кацаров, Михаил Арнаудов, Цвети Иванов (починал в лагера Белене).
ЛАГЕРНИЦИ: Асен Христофоров, Дамян Калфов, Димитър Симидов, Димитър Талев, Георги Жечев, Звезделин Цонев, Йосиф Петров, Йордан Вълчев.
УНИЖЕНИ НИЗВЕРГНАТИ: Владимир Василев, Славчо Красински, Йордан Стубел, Яна Язова, Чавдар Мутафов, Фани Попова.
След преломната 1989г. КОЛКО СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ бяха убити, затворени, изпратени на лагер или малтретирани? Има ли цензура или забрана да издават творбите си? Малко ли са появяващите се на книжния пазар нови книги от гордо наричащите се доскоро писатели комунисти?"
В.АНТИ, 14 януари 1994, ПОДПИСАНО Милчо Спасов.

·           Избирането на Николай Хайтов за председател на "Съюза на българските писатели" попадна между 72-рата и 73-тата годишнина от смъртта на Иван Вазов. И двете годишнини бяха празнувани без неговото присъствие. БКП никога не е обичала особено народния поет.
И политици нямаше, ако не се брои Петър Берон.

·            Възмутително е, разбира се. Но още по-възмутително е обяснението, което дава предшественикът на Николай Хайтов – предишният председател на СБП Кольо Георгиев (вестникът е "Денят", датата 25 октомври 1993). Ето обяснението: "Една такава промяна, каквато беше извършена на 10.IX.1989, замени цяло едно поколение, една цяла, бих казал, армия от политици, които, независимо какво представляват, все пак имаха професионален стаж и натрупан опит. И дойдоха на тяхно място други, които, без да бъдат по-лоши, някои и по-добри в интелектуално и културно-образователно отношение, нямат тази политическа сръчност. Те смятат политиката и връзката с държавата като средство за по-бързо забогатяване и осигуряване на жизнен стандарт, като смятат, че им прилича и е предназначено всичко за тях."

Значи новите, демократичните политици – подчертана е датата 10.IX 1989 –  не стават, алчни и неподготвени са. За разлика от старите, които... 

Писател бил! Писател, ама тематиката му антифашистката борба! Затова и нечестно премълчава, че алчните и тъпи политици ни ги набута неговата партия, при това съвсем умишлено. Накрая, за да си дойдем на думата кой строй трябва да приветстваме, за да станем по-добри, Кольо Георгиев заключава: “Българското безвремие непременно ще свърши."

·           И за да свърши това безвремие по-бързо, червени пари продължават да хрантутят часови и не часови вестници, радиа "Мангал +", TV супер шопове и ку-ку издателства:
- В."168 часа", 3 януари 1994: "Да скиваш, копеле, какво тухле се е появило по сергиите, че ти падне капата – трепач, та направо фърст! Значи, уърдове, ама както ние си ги спелваме. И с обяснения. Бръкнах се за 65 кинта, пуля се и се кефя. А на другия ден в бастилията показвам книжката на класния (той ни блъска по главите с литературата) и го открехвам: "Е, ако така плямпаше пред нас, цена нямаше да имаш." (става дума за "Речник на българския жаргон", Георги Армянов, изд.група "7М+Логис", София.)
- "Сбрани накуп псувни може да чете на воля книгоманът. Това вече е възможно благодарение на публикувания от издателство "Наука и живот" "Първи речник на обидните думи в българския език". Измежду 3000-те събрани в него попържни (редактори Ганчо Ганчев и Албена Георгиева) нашенецът все ще успее да намери истината за всеки от своите "парламентарни" кумири" – пак от в."168 часа",15 август 1994.
- В.Демокрация" от 7 юни 1994,1-ва стр. (Денев все още не е подал оставка): "Китайски самолет уби всичките си пътници".
- В."Нощен труд", 4 юли 1994г.: "Ути има малка патка, но му става."
- В."За жената" (издание на пресгрупата "168 часа") 28 януари 1994 (правописа запазвам поради фундаменталността му): "Грандиозен купон се вихри в столичния ресторант "София" чак до първи петли. Любимата на цял народ Пресгрупа "168 часа" връчи голямата награда за телевизионна журналистика "Златния пъпеш". За нея се бориха видни тв пъпеши и пъпешки – Алис Крайчева (елегансиум на българския хайлайф), Бети Жотева (със сърце порасло и за кръст готово), Валя Ахчиева (трошачката на политически сърца), Димитър Цонев (прототип на пъпеша). Най-корумпираното, но неподкупно жури оценяваше по достойнство башпъпешите под ръководството на своя шеф Валентин Моллов (Господи, какъв мъж!), секссимволът на българското кино Аня Пенчева (опитала разни плодове в леглата на много ханове и царе), вечният Иван Славков – ексцарски зет, и вечният бохем ерген скулптор Вежди Рашидов, стъпил със слава и на петте континента. Приза "За бърз рефлекс в сложна ефирна ситуация" грабна Таня Сотирова. Мишо Неделчев беше очарован от наградата си – третия пъпеш, наречен "Зоркото око". Ексглавният редактор на в."Демокрация" Волен Сидеров ячко бе притиснат от две дългобедрести сирени от агентурния кадрови състав на пресгрупата и стана разноглед от нокаутиращите го умопомрачителни крайници с начален старт от сливиците. Синдикалният началник д-р Константин Тренчев беше предпочел спортния стил, вероятно защото съпругата му вече втора година е отвъд океана и той се е отдал на занимания, които не изискват толкова елегатност, колкото мъжественост. Добрият вълк Лупи Сашо Томов беше гарнирал двуредното си сако с вратовръзка тонално решена в ярко червено с ГОРянско зелено. На лидера на новата Партия на безгласните българи Павел Попандов пък му беше широко около врата. Разгърден и освободен, в поетичен унес интерпретираше нови стихове на Трендафил Акациев. Чичко Матинчев с ужас гледаше многобройните осветителни тела в залата на ресторанта и пресмяташе колко ли ще струва осветлението, щом влезе в сила новата тарифа. Писателят Дончо Цончев набелязваше жертви за отстрел. На слука!"

Да продължавам ли? Няма смисъл. Затворете очи и да си кукаме.

·          Още повече, че “имало надежда българското безвремие най-после да свърши”. В Пловдив, в края на 1993-та се състояла среща на почитатели на Валери Петров със самия него. “Хората бяха изпълнили малката зала до краен предел, освен правостоящи имаше и седящи направо на пода и е чудно, че закъснелите фотографи не ги прегазиха, а нежно ги прескачаха."
Аз съм подчертал последната фраза от жълтеникавия вестник. Вижте как лирично внимателно можели да пишат онези журналисти, дето щом стане дума за СДС и Филип Димитров и точат хомоперодръжките. Но сега "нашият приятел Валери Петров раздава надежда”. Той, освен всичко друго, е и тъст на Иво Хаджимишев - един от шефовете на фотографския съюз, чиито закъснели членове можели и “нежно да прескачат”!

Не я искам мевораховата надежда. Преписвам (пак от в.АНТИ естествено; да не си помислите, че “Демокрация" ще се разпише така):

- Поетът Нисим Меворах, получил гражданственост като Валери Петров, е написал навремето (през 1945-та) следното стихоплетство, в което има всичко, само не и поезия:
"Вдетинените"
Питат политика Генчев: Ти какво прави с царя?
- Ние играехме на тренче, тихо Генчев отговаря.
Питат Груев със брадата: Ти какво прави в двореца?
- С царя, казва дипломата, четохме за Баба Меца.
Ний играехме на магия, казва Лулчев, член на секта.
"С кубчета строихме ние", казва Севов архитекта.
Но им казва прокурора - "Вий сте дечица, знаем:
Хайде тръгвайте на двора, на въже да поиграем".
(А знаете ли, млади читателю, какви обвинения е предявил VI соф.състав на “Народния съд” през април 1945  на карикатуриста Райко Алексиев, за дето под една от карикатурите си бил написал: "Волга, Волга, мать родная... Де ще му излезе края?" – Смърт!)
- “Нашият Валери” е същият човек, който в тежката зима на 1990 година от екрана на телевизорите ни с трепетлив гласец призоваваше народа ни да тури пепел на всичко и да забравим. Да се помирим. И да пием по една студена вода.
- Това е същият човек, който през юли 1991г. написа във в."Дума" епиграма на деня:
"Часовника запитах: - Странно! Защо тъй цъкаш непрестанно? 
А той отвърна ми накратко: - На времето се чудя, братко."
- Това е същият човек, който за изборите през декември 1994-та ще напише думичките: "Стани сутрин рано-рано и гласувай за Кюранов". И пак в името на помирението.

Да ви разкажа една добра история.Сатирикът Йордан Попов, който междувпрочем пише съвсем недвусмислено в "червено", попитал един друг наш известен писател – Александър Томов: "След като пишете есета за в."Демокрация" има ли опасност да започнете да политизирате прозата си?"
Отговорът на Ал.Томов (в."Демокрация,1 март 1994): "Ето един казус, който е решителен за всеки писател и е свързан с най-важното нещо  – с неговото право на избор. Правото на избор е пробният камък за всеки писател и той би трябвало добре да си даде сметка за това. Това е моето право, така да се каже, на висш избор. И в тоя смисъл сътрудничеството ми в "Демокрация" не е израз на политизиране, а тъкмо обратното, на едно крайно деполитизиране след дългите лутания и унижения, компромиси и притчово пресъздаване на действителността. Едно излизане на чисто в самотните полета на пазарната икономика и на крайния индивидуализъм, където писателят поема собствения си кръст (и риск преди всичко) – да успее или да загине. Нещо, което е било винаги в основата на човешкото съществуване и преди всичко на собственото ни човешко достойнство."

Когато писах първата книга от Поредицата, си позволих да кажа тежки думи срещу стари и новопознати български майстори на словото. Защото аз не мога да си представя честен човек, който да бъде един в книгите си, а друг в постъпките си. Възможно е след време, когато умрат всички засегнати от делата, да останат само изречените истински думи, но това е преценката на потомството, а не на съвременника. Обаче какъв съвременник ще съм аз, ако сега не питам какво правят Йосиф Петров и Любен Дилов-баща в компанията на Валери Петров, Иван Гранитски и Кръстю Станишев на първото общо събрание на Хайтовия "Съюз на българските писатели"?
Отговорът е виден, ясен, още когато Йосиф Петров подписваше Конституцията на 12 юли 1991 година, а Дилов-старши не каза нито една укорителна дума за сина си, съсценарист на "козлодуйската ку-ку авария" от декември същата година.
Ако не познавате засега Иван Гранитски, да напиша, че по повод на представянето на книгата "Технология на властта" от Абдурахман Автохранов председателят на Атлантическия клуб Соломон Паси и директорът на издателството “Христо Ботев" (бивше "Партиздат") Иван Гранитски са поискали от Главния покурор да разреши на Тодор Живков да присъства на тържеството, съобщават вестниците от края на март 1994-та. Татарчев не е разрешил, въпреки, че настояващите са представяли това и като молба от председателя на Народното събрание Ал.Йорданов, който трябвало да представи книгата в качеството си на литературен критик. (Г-н Йорданов отрича такава молба да е изказвана от него. Иначе другото е вярно.)

Е, в името на какво трябва да премълчавам участието на такива на страната на доказаните подтисници? Народ, който не познава историята си, е осъден да я преживее отново. Не съм го казал аз, просто съм повярвал, че това е така, и живея според тези правила. Да съди всички ни следващия след мен.