Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2019 09:26 - НИЕ-201 Предистория на Беровото правителство
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 810 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 04.12.2019 19:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

По нашите места сега се борят две начала, условно наречени „ляво” и „дясно”, което е малко смешно и много тъжно, защото закъсняхме доста за тази борба, но това е животът ни. И двете начала твърдят, че щели да направят България богата и просперираща държава. „Червената левица” настоява, че това щяло да стане чрез всеобщ безкористен труд на хората в едно общество без крупна лична собственост и стопанство, което е държавно контролирано. Някакво чудо като това магаре да литне. „Синята десница” залага на конкурентна борба за съществуване между отделните индивиди в пазарна среда, заобикаляйки проблемите организирана престъпност и корупция. Друго чудо като това, дете да се роди в 6-я месец и да остане живо. Като познавам народа си български... Тъкмо затова между тези два полюса, в мъглата между червено и синьо, преживяват съвсем определено добре, неясни субекти за които ценностите на социализма са само лесен начин за грабене на пари, а демократичните критерии – най-надеждното укритие от Законите.

 

ДЕЙСТВИЯТА НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

 

След цели сто и кусур години на безплодни напъни да нагоди действителността към собствените си идеи, комунистическият ред у нас си отиде. Без да се извини дори поне за най-дребното от престъпленията си – лъжата, че “Партията нямала тайни от своя народ”. Но не забрави да свали театрално червените си одежди заедно със сакралните символи по тях и да ги захвърли на бунището на историята. Защо?
Защото “редът” си отиде демонстративно, но трябваше да останат тези, които го управляваха и поддържаха в изправност. Тези същите физически лица, тук-таме избутали пред себе си собствените си деца, внуци или роднини. Насилниците вън! Да влязат побойниците!
Има ли учудени?

Още от началото на 80-те години, и не само у нас, ТЕ са започнали (ще ви го докажа с факти) тайната подготовка за трансформирането на политическата власт на Партията в икономическа. Купища доказателства за това ще намерите в разделите на тази книга, посветени на банките, фирмите и “национално отговорния капитал”. В същото време, ако някой от противниците им кажеше, че СССР е империя на злото и Георги Димитров (примерно) е лош тарикат, щяха да го вкарат в затвора. Като за начало! И това - до ноември 1989 година вкл.
После СЪЩИТЕ в пролетта на 1990-та официално наредиха на съпартийците си да се откажат от комунизма и всичките му атрибути. А мен наричаха “хлебарка” и “лумпен”. Докато те като подли крадци, без да се спират и пред физически убийства дори, изнасяха и продължават да изнасят националното богатство на страната ни за личните си старини и за папането на милите си наследници.
Поне да бяха застанали открито зад тези си старания. Но не! Те са кристално чистите, милите, възвишените, патриотите, интелигентните, компетентните... Други изпълняват техните замисли – хора зависими, слугуващи на тяхната воля, тайните агенти на “държавната” им сигурност. Е, за това няма прошка!
Но има и още нещо. Друго. По-страшно!
Ако Партията действително се отказва от Същността и Идеите си, ако целта й е да интегрира “децата” си на възловите места в новия икономически ред, което е естествено за всяка майка и дори приемливо някак за другите (все някои ще трябва да бъдат най-добре в света на парите), защо тя, Партията, се бори отчаяно за комунистическия контрол в образованието, науката, църквата, културата, семейството, обществения живот? Има камари доказателства за това около нас, ще ви ги показвам с не по-малка непримиримост от останалите факти. За какво й е на Партията този тъкмо контрол? Чрез парите, които притежава, тя получава автоматично и възможността да се приобщи към световните законодатели извън икономиката. Техните възгледи са ясни – никакъв комунизъм, никъде. А какво по-различно нещо иска комунистическата, нова социалистическа партия?
Иска вид комунизъм, където всички хора (без нейните!) ще работят на общото от сутрин до мрак в името на Вожда и това ще ги прави щастливи и свободни. Затова не й достига на Партията само контрола върху личния и обществения живот на “трудещите се”. И тъкмо това е извънредно престъпното. В случая на комунистическата Идея с нейните световни амбиции за власт, това е геноцид спрямо човечеството. Който обаче има очи да прочете, уши да чуе и ум да разбере, знае, че с Еволюцията не може да спори. Накрая си отиват извършителите на геноцида, а жертвите им възкръсват като птицата Феникс от пепелта. Ако искам да се преродя някога, то е само защото умирам да видя как реализаторите на тези зловещи планове ще бъдат натирени извън Обществото на народите. Заедно със слугите си!

 

СИЛАТА И БЕЗСИЛИЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА

 

Две неща характеризират демократичното общество.
Първото: Целият политически и обществен живот е прозрачен. Което ще рече, че законите, действащи в него, са абсолютно задължителни за всичките негови членове – от най-висшия управник до последния в социалната редица. Нарушаването се наказва безусловно с определената справедлива мярка.
И второто: Независимо от постигнатите резултати и доказаните им качества управляващите са длъжни на 4 или 5 години да се явят на публичен изпит пред избирателите си. Разбира се, че изборите са също съвсем открити.

Но колкото и да си говорим за хубавите неща, човеците, които изграждат демократичното общество, като цяло са „грешни”. Само единици от хората могат да бъдат наречени „светци”. Почти всеки от нас е склонен да вземе нещичко без право, да спотаи нелицеприятна истина за себе си и да я изтъкне, ако се отнася за другия, да излъже или да измами в стремежа си да заживее по-заможно от някого или да го надживее. Изобщо не са толкова малко хората, които прилагат „правилата на джунглата”, без да имат някакви морални скрупули. Завист и злоба, омраза и ненавист, демагогия, изнудване, измама, корупция, неморалност, се превръщат в господстващи черти на обществото като цяло, ако няма възпиращия демократичен контрол. И на отделния човек също, ако липсва вярата (или страха според други) в Нещо над всеки, което най-често наричаме Бог.
В тоталитарната държава (комунистическият ред е най-близкия до нас такъв пример) няма демократичен контрол  и вярата в Бога е заменена с Преклонение пред конкретен вожд-човек. Затова и резултатите от този експеримент са нулеви от гледна точка на човешката еволюция и отрицателни за човешката популация.
Но как да се сърдим на обикновения човек, че приема да бъде хранен срещу обезпечението на някакво съществуване, вместо да преследва демократично усъвършенстване? Изграждането на демократични субекти в обществен план и на морални лични критерии не е като да посадиш жито тази година и да трябва да изчакаш само следващото лято, за да имаш хляб. Плодовете на положения „труд” в тази посока зреят обидно дълго в сравнение с дължината на живота ни. Добавяме това, че трябва всеки ден да се яде. Естествено, че предпочитаме свинското пред сухия къшей. Твърде много „нечовешка сила” е нужна, за да се върви по този път. Обаче друг „отворен” път НАПРЕД няма. Тъкмо затова обвинявам организирани структури като комунистическата партия и мафията, че поставят съзнателно и целенасочено допълнителни препятствия по този именно път. За да бъдат само техните членове добре.

Е, на 10 ноември 1989 година се наложи на Партията с голямо „П” да отстъпи. Макар и привиден, симулиран и манипулиран, отказът от тоталитарните методи на управление, отприщи добрата енергия на демокрацията. Многохилядните митинги и шествия, бдения и градове на истината, студентските и гражданските протести, бяха истински. И не по-малко важното:  макар и да искаха равносметка за престъпленията, те търсеха демократичните средства. Когато новото „пиянство на половин народ” доведе до победата на СДС на изборите в края на 1991 година, комунистите по душа реагираха като покушители и терористи срещу свободните хора. Срещу ненасилието на демократичните сили Партията и слугите й противопоставиха коварството на заговорите, стопанския саботаж, стимулирането на мошениците и крадците, изнудването на съгрешилите и на малодушните. За да създадат недоволство от новата власт. Онази власт, която искаше да проведе реституцията преди приватизацията и либеризацията на цените след приемането на икономическите закони. Онази власт, която настояваше земята да се върне на истинските собственици в реални граници. И съвсем не на последно място – която искаше справедлив съд за виновниците, които пропиляха 45 години от живота на България, както и пълна декомунизация на живота ни.
Когато отровното семе поникна, дойде моментът и за политическата реализация на партийните планове за реставрация.

 

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА ПРЕЗ ГОДИНАТА НА СДС

 

Буквално от първия ден на своето съществуване (1 октомври 1991) управлението на СДС беше подложено на груб и постоянно нарастващ политически натиск.
В началото естествено вървят комунистите:
- Председателката на ПГ на БСП Нора Ананиева каза в пленарната зала от името на партийните си другари следното: "Пътят на новия тоталитаризъм е открит."
(Бре, бързата! Денят е 4.11.1991, от началото изобщо на работата на 36-тото Народно Събрание са изминали 4 часа.)
- Още по-бърз от нея обаче бе Андрей Луканов, който 2 месеца преди това, вече знаеше: "Държавата на Филип Димитров ще бъде държава на политическо хулиганство, на беззаконие и на простащина." (септември 1991 пред избиратели във Варна)
- Стефан Продев, "Дума", 11.11.1991: "Още днес всеки истински демократ трябва да вдигне ръка срещу насилието. Защото какво друго, ако не насилие, е тоталитарното смазване на най-голямата и най-старата политическа партия в страната." (Под
тоталитарно смазване на най-голямата и т.н., ТОЗИ разбира резултатите от демократичните избори през октомври 1991, които БКП/БСП загуби.)
- Анжел Вагенщайн, "Дума", 25.11.1991г.: "Българската Социалистическа Партия е неизкоренима! ДОБРЕ БИ БИЛО това да бъде осъзнато от наследниците на ген.Вълков и Богдан Филов, да го осъзнаят ОКОНЧАТЕЛНО И ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ. Преди да минат прелеза и изтанцуват последния си валс. Защото елементарната историческа памет ни подказва, че всеки последен валс, се оказва предпоследен. И ЗАЩОТО ТАЗИ ПАРТИЯ ЩЕ Я  ИМА и когато от танцьорите остане само спомен и сянка от спомена." (Историческата памет подсказва, че от този побелял вече “културен деец” на БКП отдавна да е останал само дим в комина на Освиенцим, ако нямаше щастието да се роди в България по времето на ген.Вълков и Богдан Филов. Малко неща са по-отвратителни от комбинацията български евреин-комунист. Едно от тях е интелигент-комунист.)
- Добрин Спасов, "Дума" 21.11.1991: " Фашизъм на хоризонта и по-близо?"  (Отбележете датата: 38 дни след изборната победа на СДС. Иначе партията му на ТОЗИ, и той няма начин да не го знае, обяви Хитлер за фашист чак на 22 юни 1941 – две години без три месеца след официалното започване на Втората Световна Война.)
- Валери Петров, октомври 1991: "Социалистическите идеи в изкуството съвсем не са катастрофирали. Ако това беше вярно, какво щяхме да правим с Ангелушев, Жендов, Смирненски, Вапцаров, ранния Яворов?" (Ами, каквото направи твоята партия, Валери, с... – Ех, Петров, само да се изредят Имената, томове няма да стигнат!)

Силите на явните комунисти обаче не достигаха за ново възшествие на старата партия и номенклатурата й. Много злини бяха направили те за отминалите години, за да ги забравим бързо. И дойдоха на помощ тайните служби – разните там управления на Държавна сигурност.
Те бяха официално разформировани, но само привидно. Всъщност контролирани от тях хора заеха възловите места в новосъздадените “фирми” - частни и държавни, във външната търговия, в банковата система, в синдикатите, в нароилите се фондации и “сдружения за защита
, в армията и полицията, в парламента, в президентството, в самото СДС, в телевизията, радиото и вестниците, в научните и културни институти, в образованието, сред емигрантите... Навсякъде! Демократичните сили бяха спечелили изборите, но не и властта. Левски беше свършил своята работа, черешовото топче – гръмнало, Ботев минал тиха бяла Дунава, но предателите бяха повече от въстаниците.

Да запомним имената и действията им. За потомствата.
- На 8 януари 1992 година, само на 61-я ден от властта на синьото правителство, Кръстьо Петков вдигна в "общонационална стачка" КНСБ. Мотиви: нарушен диалога между правителство, синдикати и работодатели.
- На 15 януари "гладни пенсионери" протестираха пред НС. Гладни в кавички, защото по времето на Луканов и Попов,
а както ще се окаже, и по времето на Беров и Виденов, не протестираха. Защото бяха по-малко гладни, нали?
- На 27 януари другият профсъюз "Подкрепа" чрез лицата Асен Мичковски и Валентин Карабашев поиска оставките на двама министри – Костов и Пушкаров – заради забавяне приемането на бюджет"92 с един месец. Когато самият Карабаш стане министър, бюджетът за 1993г. ще бъде приет през месец юни, когато половината от годината вече ще е минала.
- На 19 февруари 1992 година лично председателят на "Подкрепа" Константин Тренчев написа Oтворено писмо до Филип Димитров: "Правителството на СДС не изпълнява програмата на СДС и "Подкрепа" се оттегля от Споразумението за запазване на социалния мир."
- На 26 февруари се появи компроматът, наречен "оня списък". През септември Ани Крулева в президентското време по телевизията заяви, че Филип Димитров го бил поръчал.
- След 20 март, когато Законът за връщане
to на земята в реални граници влезе в сила, започнаха масови вълнения в селскостопанските райони на страната. "ВС на БСП и неговите експерти" (цитат от Златимир Орсов, аграрен министър в "сянка" от БСП) са разработили специална брошура, за това "как да се противодействува на определянето и назначаването по административно-бюрократичен път на съставите на ликвидационните съвети".
- През април по повод на закона "Панев" Благовест Сендов се закани да сезира правозащитните организации на обединена Европа за отнетите права на партийните началници в науката. Браво, но да го беше направил преди ноември 1989, когато беше народен представител в Живковия Парламент, за да защити отнетите права на всички непартийци в науката! Или пък да си бе отишъл след собственото си изявление от тази трибуна през декември 1989: “Всички съгрешихме и всички непотребни вкупом станахме!”
- Бившият "громител" на комунистите от микрофона на радио "Свободна Европа" в Мюнхен, Владимир Костов написа във вестника "168 часа" (на 5 май - деня на приемането на България в Съвета на Европа!): "Екипът на Филип Димитров се изхаби бързо."
- На 13 май, шест дни след като България стана член на Съвета на Европа, и само ден след като Съветът на министрите на ЕО откри процедурата за асоциирането ни към Общността, президентът Желев заяви по телевизията, че би подкрепил едно служебно правителство водено от Димитър Луджев. (Публична тайна от това време са връзките на Луджев с "капиталиста" Моллов, а в началото на септември ще стане ясно, че Луджев е разрешил еднолично, в качеството си на председател на правителствена комисия за контрол на оръжейната промишленост, износ на оръжие за "Филипините" – разбирай Ирак – с фалшиви документи.)
- На 14 май "гладни", че и "пенсионери", пак протестираха пред Парламента. Сезирали Нора Ананиева, че дневната им дажба била стрък коприва и половин хляб. Същия ден вестникът на КНСБ "Труд" писа: "Времето е наше" се превърна във "Всички да го духат".
- На 20 май съгласуваните усилия на синдикати, работодатели, стогодишни хаососъздатели и техните приятели,
ремонтираха правителството на Филип Димитров.
- В същия ден Кръстьо Петков от КНСБ заяви в интервю за "Труд": "Не спираме подписката за преминаване към ефективни стачни действия. На ремонтирано правителство 100 дни не му трябват."
- След
2 дни другият синдикат КТ Подкрепа огласи в своя вестник мнението на Шефа, който дава парите: "Кризата в управлението може да стане политическа, счита Моллов".
- В началото на юни в обществото се заговори пак за отваряне на досиетата. Сред най-известните политици, които смятат, че "в настоящия момент не бива да се занимаваме с досиета, защото това ще попречи на ефективната работа на Парламента", са зам.председателят на КС на СДС (засега) Ал. Йорданов и самият председател на НС Стефан Савов.
- На 13 юни Желев в специално обръщение по телевизията призова "всички българи и особено привържениците на СДС към национално помирение и консенсус". (С кого др. Желев? С неосъдените морални и физически убийци Живков,
Югов, Спасов, Горанов, Газдов, и още колко ли?! С виновните опропастители на днешна България, и също неосъдени още, вчерашни и днешни ръководители на БКП и БСП ли? С мафиотите, захранени с партийни пари и техните наемни убийци ли? И т.н. и т.н.)

На 1 юли 1992 главният прокурор поиска от Парламента да гласува снемането на имунитета на Андрей Луканов. И последваха събитията:
-
На 13 юли КНСБ и КТ ”
Подкрепа” обявиха обща транспортна стачка в столицата. Исканията на шофьорите: 2500 лева основна заплата, която заедно с добавките към нея, достига до 5000 ($200 по курса за деня).
- На 17 юли в интервю за "24 часа" президентът Желю Желев даде своята оценка на стачката: "Комунистите също нямаха широка социална подкрепа, затова прибягнаха до терор".
- На 22 юли БСП и коалиция внесе в НС искане за вот на недоверие на правителството на Филип Димитров. Из мотивите на социалистите: “...взехте властта, имуществото, парите ... обиждате руския език ... насърчавате спекулативните доходи и гешефтите..." Първият път не мина!
- На следващия ден – 23 юли, БСП поиска оставката на Стефан Савов от председателския стол на НС. Първият път не мина. Само Ахмед Доган се оказа подработен и гласува "за" оставката на Стефан Савов заедно със социалистите.
- През тези 2 дни президентът Желев наблюдаваше военно
-морско учение в Бургаския залив!
- Август беше месецът на големите надежди за синьото управление. Инфлацията се стабилизира на процент и половина, курсът на долара падна с около 10% и се задържа на нивото 22 лева за долар, течаха преговорите за асоцииране с европейските общности, МВФ ни предлагаше предварително тригодишно финансово споразумение, работеше се макрорамката за бюджет"93 и инвестиционна програма за следващите две години, в парламента беше внесен пакета закони за данъчната реформа.

И точно тогава, на 30 август 1992 президентът Желев даде сигнала за последната атака.
- След 19 дни, на 18 септември, искането за оставка на председателя на Народното Събрание бе внесено в пленарна зала. Точно в същия час шефовете на разузнаването (Арлин Антонов), на контраразузнаването (Бриго Аспарухов), на следствието (Ани Крулева), съветникът на президента по националната сигурност (Стоян Андреев) и бъдещият председател на парламентарната комисия за разследване оръжейния скандал в правителството (Стефан Караджов) декламираха на обща пресконференция, каквото им беше поръчал на специален инструктаж предния ден друг президентски съветник – Алексей Асексеев.
- На 28 октомври 1992г., 59 дни след "боянската пресконференция", правителството на СДС подаде оставка.  Желев каза: "Съветвам коалицията да си търси съюзници".
(Онази коалиция, без чиито сини гласове той щеше да търка скромното си философско бюро до пенсия. Въпреки всичките си връзки с партията на комунистите.)
- В тези важни октомврийски дни на делово "биснес-посещение" в България дойде и генералът от КГБ Виктор Шарапов, голям приятел на страната ни. По-голям дори от Робърт Максуел.
- На 5 ноември 1992 година противниците на СДС заеха още едно стратегическо място – председателството на НС. Въпреки решение на Второто политическо съвещание на СДС от предишния ден  коалицията да не предлага председател на Парламента, за да не се легитимира пред обществеността този станал вече вреден за демократичните интереси държавен орган, големият Ал седна на Стола.
(36-то Народно събрание ще просъществува още две години. Благодарение и на този факт.)
- Точно 82 дни след "боянската тревога", комунистите, ДПС и групата около Димитър Луджев отхвърлиха повторната кандидатура на Филип Димитров за министър-председател (20 ноември). Мандатът за съставяне на кабинет премина в БСП.

Е, да изредя имената на онези физически и юридически лица, които пуснаха по малко жълто, където могат, от тази радост. Точните им думи ще намерите в първата книга от поредицата.
- журналистите от вестниците: партийните "Дума", "Земя" и "Вечерни новини" (на софийския ГК на БСП), синдикалните "Труд" и "Подкрепа", часовите "24 часа" и "168 часа", независимите "Континент" и "Стандарт";

- радио и телепредаванията: "Постфактум" (Виза Недялкова), "Неделя 150" (Мико Петров), "Панорама" (Иван Гарелов);
- парламентарно представените сили: БСП (Жан Виденов, Нора Ананиева, Андрей Луканов, Чавдар Кюранов, Велко Вълканов, Захари Захариев); ДПС (Ахмед Доган, Юнал Лютфи, Осман Октай, Кадир Кадир, Димитър Сепетлиев, Иван Палчев, Шерифе Мустафа); групата Б-12 (Димитър Луджев, Асен Мичковски, Господин Атанасов, Емил Цочев, Стефан Караджов, Марин Маринов, Георги Костов, Дако Михайлов);
- синдикатите: КНСБ (Кръстьо Петков, Диана Дамянова, Иван Нейков) и КТ "Подкрепа" (Константин Тренчев, Олег Чулев);
- извънпарламентарните сили: БСДП (Петър Дертлиев, Петър Корнажев), партия "Либерали" (Петко Симеонов, Еленко Божков), Зелена Партия (Александър Каракачанов), БДЦ (Стефан Радославов), АСО (Иван Калчев), БЗНС (Милан Дренчев), БББ (Жорж Ганчев);
-
социолози, политолози, културни дейци, "бизнесмени" и други дизайнери: Юрий Асланов, Владимир Костов, Павел Писарев, Гиньо Ганев, Тодор Цонев, Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Георги Мишев, Валентин Моллов, Стефан Николов, Венцислав Йосифов...

Десет дни социалистите търсиха подходяща кандидатура за премиер. Намериха една карикатура - Петър Бояджиев - с висящо дело за измама във Франция, че и на всичкото отгоре с двойно гражданство. За което си траеше естествено.

На 9 декември мандатът премина в ДПС. Като хора, за които на последните избори са гласували 7,55% от избирателите, лидерите на ДПС получиха мандат да определят кой да управлява всичките 100%. Това е огромен риск, заложен "предвидливо" още в генералната схема – Конституцията от 1991.

На 30 декември 1992 година, 122 дни след съображенията Желеви от Бояна, ТЕ: БСП, ДПС и бъдещия НСД "подариха" на моята България тяхното правителство.
Ето първоначалният му състав:
– Любен Беров – министър–председател и външен м–р;
– Валентин Карабашев – зам.министър;
– Евгени Матинчев – зам.м
-р и м-р на социалната политика
– Валентин Александров – военен министър;
– Виктор Михайлов – министър на вътрешните работи;
– Нейчо Неев – министър на транспорта;
– Стоян Александров – финансов министър;
– Румен Биков – министър на индустрията;
– Танчо Гугалов – м–р на здравеопазването;
– Марин Тодоров – на науката,
образованието и културата;
– Христо Тотев – м–р архитектура и строителство;
– Георги Танев – м–р на земеделието;
– Валентин Босевски – министър на околната среда;
– Михаил Вълчев – министър на правосъдието.
Ако някой някъде твърди, че част от неговите министри са седесари, ще му цитирам решението на националното съвещание (!) на СДС от 13 декември 1992: "СДС няма да подкрепи правителство, съставено в противоречие с 5-те условия към ДПС от 16 ноември 1992, дори ако в него участват отделни личности от името на СДС. Неспазването на тези решения е несъвместимо с членство в СДС."




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462307
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031