СПОРОВЕТЕ  В  БЪЛГАРСКАТА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА

През последната седмица на май 1992 година Светият Синод се разцепи. До провеждане на нов Църковно-народен събор Дирекцията по вероизповедания (директор Методи Спасов) признава за легитимен Светия Синод с председател Неврокопския митрополит Пимен и обявява патриарх Максим и неговия антураж за нелегитимни. Този въпрос е изключителен важен, защото засяга първия елемент от триадата Бог-Цар-Отечество. Затова ще пиша малко повече за него. Ще групирам разсъжденията си в два раздела: църквата в живота ни на граждани и връзките на българската църква с Партията.

·               ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ЦЪРКВАТА В ОБЩЕСТВОТО
Няма спор, че всяко общество трябва да задължи своите граждани да спазват определени граници за поведението си в него, за да избегне самоунищожението си. И „любимата Партия” е съгласна - Моралният кодекс на строителя на комунизма е точно такава „конституция”. Споровете започват при обсъждането на въпроса кому да се възложи контролът по изпълнението на ограниченията.
Мисля, че абсолютно еднозначно контролът трябва да се възложи на Нещо, което над всеки човек и над човвчеството като цяло. Само по този начин ВСИЧКИ хора ще бъдат равнопоставени в задълженията си към Човечеството и функциите, които изпълняват в него. Ако конкретен човек олицетворява Нещото, все едно кога се е родил, хората от неговия род ще имат правото да казват  (и наказват) на хората от другите родове кога са прави и кога не. Как се решава такова противоречие? Ами, щом последният човек убие предпоследния.
Партията изобщо и комунистическата също, има за вожд определен конкретен човек. Заченат като всеки от нас чрез полов акт, живял и вършил всичките грешни неща в живота си като всеки от нас, умрял и няма да възкръсне като всеки от нас, смъртните. Защо някой си, в частност аз или комшията, трябва да изпълняваме неговите заповеди и да живеем по измислени от него правила? Имаме право да не сме съгласни с това, „защото всички хора са равни”. Ако той или наместниците му искат да им се подчиняваме непременно, трябва да държат непрекъснато танковете на улицата. Обществото става тоталитарно. Още по-важно: то просто не може да бъде друго!
Няма по-добър механизъм за контрол на обществото от признаване първенството на Бога. Още по-важно: не съществува друг работещ в хилядолетията механизъм. Всички хора, които признават този Бог, запазват индивидуалността си поотделно и действат обединени в неговото име. Разбира се, че други хора, вярващи в друг Бог, представляват опасност за обществото на ТОЗИ БОГ. Но това е друга тема – онази, бездънната, за доброто и злото.
Моля читателите си да разбират горните мисли принципно, общо, като Идея. А не вулгарно - както ни учеше Любимата. Богът не е изкукуригал старец с дълга брада, който стои на края на един облак и си клати краката. Богът не е нещо, което може да бъде видяно през илюминатора на „Восток”, и ако това не се е случило, оттук съвсем не следва,че Бог няма. „Чудесата Божии”, които ни се струват невъзможни, изхождайки от нашия земен опит, не бива да бъдат отхвърляни категорично, само заради това. „Незнанието не е аргумент”, казал го е Спиноза.
Вярата в Бога съвсем не се покрива, нито се изчерпва, с влизането в черква, целуването на кръста, каденето на тамян или пък убедеността в задгробния живот. „Вярата в Бога” следва да се разбира като вътрешната ни необходимост да не престъпваме правата на другите хора, боязънта ни, или страха ни също така, че всяка такава постъпка се наказва строго и от това няма отърваване нито тук на Земята, нито след това. В този смисъл никой няма право да бъде атеист. А как ще изразява това свое задължително верую, всеки има право да избира сам.
ТАКАВА вяра в Бога се възпитава. Човекът не се ражда вярващ. Църквата е институционализираният обществен орган да осъществява това възпитание. Човешката душа  е индивидуалният приемник, пазителят на тази вяра. Тя, човешката душа, може да остане и празна, ако няма кой да я „напълни”. И не е задължително да бъде „напълнена” в черквата. Човек може да срещне Бога и да го приеме в душата си в семейството, на пазара, в пустинята, в книгите, в песните, вероятно и в Ада.
Изобщо не е задължително човек да разсъждава по начина, описан токущо. Никоя от неговите системи – кръвоносна, двигателна, отделителна, възпроизводителна, втора сигнална и т.н., не се нуждае за функционирането си от ТАКАВА вяра в Бога. Нито пък тази Вяра ще й помогне да не се развали, когато й дойде времето. Но само хора, вярващи по ТОЗИ НАЧИН, могат да изградят стабилно във Времето общество и да оставят нещо смислено след себе си. И да бъдат сигурни за бъдещето на потомците си.

·               ЦЪРКВАТА В ТОТАЛИТАРНОТО ОБЩЕСТВО
Няма такава!
Църквата е мястото, където човек може да се срещне с Бога. Срещата с вожда Ленин, Димитров, Енвер Ходжа, може да се състои само в Мавзолея в столицата. Отиваш и виждаш един умрял човек. Голяма работа! Всеки го може това и това ни чака всичките, дори Вождизмът не отменя Смъртта.

Освен това – коя ще е тази Партия, дето ще разреши на някакъв си бог да конкурира Вожда й? „Веднага да се разстрелят хиляда попа”, писмено е заповядал Ленин. Само, че то с разстрели не става. Човекът е творение на Природата. Тя е „измислила” него, а не той нея. И винаги човешкият разум ще се спира пред нещо, което безсилен да обясни. От тази точка до мисълта за Бог, разстояние няма. Как ра разстреляш целия Разум?!

Партията намислила нещо: „Ще запазим института на църквата, но ще сложим вътре наши проверени „попове”, които ще посрещат всеки, дошъл да потърси Бога, и ще го пращат при нас; нататък - по етапен ред”. Напънала се планината и родила мишка! Хубаво - ще кастрите непрекъснато вярата и нейните носители. И какво? – още няколко стотици хиляди жертви към милионите, убити по други причини. А обществото ви пак ще умре, защото няма основите!
Всеки мъничко разсъждаващ добросъвестно човек ще стигне до подобни мисли. Партията просто няма друга възможност, че да избира. Доказателствата, които ще приведа веднага, пиша само за пълнота на изложението. Пък може и на някой глупак нещо да му просветне - между два броя на “24 часа” или между две бири.
- В.“Ранно утро” (12.06.1992) публикува документ от архивите: секретен доклад до ЦК на БКП от 1949-та от тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов и помощник-министъра на ДС Руси Христозов. Преписвам го дословно:
“Да се направят промени в Синода. Да стане поне една минимална чистка във върховете, някои от които да вземат ангажименти към ОФ-властта. Да се отстранят веднага Русенският Михаил и Търновският Софроний. За същите трябва да се намерят достатъчно компрометиращи материали. Да се уволнят по 4-5 дейно проявяващи се духовници-реакционери. Да се заемат ключови позиции в църквата от доверени ОФ-духовници и миряни. Такива ключови позиции са: Главен секретар на Синода, началник на Просветното отделение, началник на църковно-стопанското отделение, Директор на книгоиздателството, редактор на “Църковен вестник”, ректорите на Семинарията и богословския факултет, игумените на Рилския, Бачковския и Троянския манастири. След това да се внуши на Синода да изработи нов устав и да пристъпи към нов избор на Екзарх или Патриарх, ако това е необходимо. Вероятни кандидати: Врачанският Паисий и Пловдивският Кирил. Някои духовници, които се поддават на обработка, да се назначат по църковната йерархия, а другите да бъдат спрени. Както и да се обърне внимание на председателя на Свещеническия Съюз иконом Георги Георгиев, който е член на БКП, но с буржоазни наклонности и може да стане проводник на владишката реакция. Ако не изпълнява прогресивни задачи, да се смени. Да се обърне внимание на подготовката на истински ОФ-духовни кадри. За тази цел да се намери вещ и изпитан човек. При приемане в духовните семинарии и институти да се прави известен подбор на кандидатите, които да представят удостоверения за благонадеждност от местния съвет. Да се извърши ревизия на учебната програма в духовните учебни заведения. Човекът, който стои начело на Дирекцията по вероизповеданията да бъде другар, верен и отговорен пред ЦК. По линия на ДС да се усили и ускори разработката на лицата, засечени като чужди агенти, влияещи в църквата, и тяхното обезвреждане.”
Мислех да представя на вниманието ви, читателю, още повече факти за доказаните връзки на представителите на Българската църква с партийните ни ръководители, за тайните подслушвателни устройства, монтирани в по-големите ни черкви от службите на ДС, които станаха известни от нашите вестници през последните 4 години, но се отказвам. Цитираната инструкция е достатъчна.
- Следват въпросите ми:
Има ли честен човек в България, който да вярва, че патриархът с картечарското име Максим (назначен през 1971 година с личното одобрение на Т.Живков) е божи служител? Или онзи, дето се готви да го измести (междувременно освещавайки всичките офиси на Първа Частна Банка) с псевдонима Неофит? Трябва ли да бъдете убеждавани, че лицето Христо Матанов, заменил по решение на Беровото правителство Методи Спасов като директор на Дирекцията по вероизповеданията, е “другар, верен и отговорен пред ЦК”?

·               Обаче няма да пропусна да покажа кои от бъдещите кандидати за народни избраници и за ръководни длъжности в държавата подкрепят комунистическия Синод на Максим. Със съвсем мирската цел: не желая комунистите да управляват в моята България.
- Пропускам “Дума”. Тия са ясни.
- Емил Робов,“Континент”: “Патриархът е низвергнат, това е разкол.”
- Татяна Мачковска, “Труд”: “Държавата уволни непокорния Синод и си назначи нов.”
- В “Зора” Добромир Задгорски: “Мустакатият разбойник Джугашвили живееше спартански и спеше в железен креват. Но не може да се каже същото за светиня му Фори. Защото не смирение паче гордости, а фараонски видения спохождат високата му калимявка. За 6 дни от смирен йеромонах стана първо архимандрит, а после епископ, ръкоположен от бунтовническата група синодални старци. Каквито са ни църквата, правителството (на Ф.Д. по това време), полицията, такава и държавата. Бог да прости демокрацията.”
- Вестник “24 часа”, август 1992, Желю Желев: “Христофор Събев е безбожник, който не разбира от религиозни дела”.
- На 15 юли 1992 година по повод 155-тата годишнина от рождението на Васил Левски президентът Желев произнесе официалната реч. До него беше патриархът Максим. Президентът ни обича на такива общобългарски празници да застава до началници. Понякога обаче прехвърля мярката, например на 2 юни 1993 във Враца пред паметника на Ботев застана до Андрей Карлович Луканов.
- През септември 1992 година  Максимовите хора, водени от епископ Григорий (с мирското име Йорго Стефанов, кандидат в червената листа за депутати), насилствено завзеха Духовната семинария и изблъскаха навън (показано по телевизията) ректора й професор Радко Поптодоров. Помагаха им млади семинаристи - от онези с “удостоверения за благонадеждност от местния съвет”. А епископ Григорий написа във в. “168 часа”: Окупаторите (проф. Радко Поптодоров ли - б.м.) изяли и козлето на семинаристите”.
- “Смела постъпка”, я нарече Константин Тренчев и след време (по Берово време) получи висш църковен орден. Да не би пък него да готвят за “вещ и изпитан човек за тази цел”?
- През октомври 1992 година един християнин, толкова колкото аз съм ветеринарен доктор, известният депутат във ВНС от коалицията на БСП Константин Аджаров, каза по телевизията (впрочем в президентското време): “Подайте си оставката, г-н Христофор Събев. Българският народ не ви подкрепя.”
- Мога да продължа с примерите и цитатите, но хората, които ги изричат, започват да се повтарят. Новото започна да се появява през април 1993 - започнаха “чистките, които ще стреснат останалите митрополити, някои от които да вземат ангажименти към ОФ-властта”. В края на юни 1993-та “разколниците” срещу Максим - митрополитите Пимен, Каленик и Панкратий помолиха “съответното за критичните обстоятелства снизхождение”. Покаяха се с други думи. Жълтите вестници дори пуснаха малко “жълто” по гащите от радост.
Аз обаче, ще ви цитирам, читателю, вестник “Отечествен вестник” от 12.7.1993 - кореспонденция на Цветан Радоев:  “Същевременно се оформя друг скандал. Първо стана известно, че президентските съветници Михаил Иванов и Пламен Богоев се опитали да внушават на старците от Светия Синод идеи за помирение и компромис. Двамата не отрекоха,  че в най-трудните за църквата дни те са стояли зад единия Синод, признаван от другите православни църкви (т.е. синода на Максим). От своя страна шефът на вероизповеданията Христо Матанов бил влязъл в противоречие с епископ Натанаил. Те си разменили остри реплики, като дядо Натанаил обвинил дирекцията в намеса в църковните дела. Христо Матанов категорично отрече намесата, но си призна за свадата,”
Ами, гледайте и слушайте какво става, сънародници, когато комунист си помисли, че е „хванал господ за брадата”

Разположете се удобно на стола. Светлините загасват. Започва спектакълът за времето през което управлява първото демократично правителство на България след 9 септември 1944 година.