ТЪМНАТА  СЯНКА  НА  ДОСИЕТАТА  -  ПЪРВИ  ПЪТ

Заплахата с досиетата беше размахана профилактично още при откриването на Великото Народно Събрание през юли. Познахте, да! В “Дума” от Стефан Продев лично в рубриката “Ние пак сме тук” (16 юли 1990). Точно навреме: на другия ден Парламентът трябваше да избере за свой председател комуниста акад. Николай Тодоров. Тогава облакът “досиета” само се показа и бурята отмина. Сега времето е по-дъждовно.
След като слуховете сред обществеността спрягаха като бъдещи министър-председатели Петър Берон (председател на КС на СДС) или Гиньо Ганев (зам.председател на ВНС и член на Държавния Съвет от 1986 до закриването му след Промяната), неочаквано президентът Ж.Ж. предложи!, и ВНС прие за премиер!, секретаря на ЦИК за юнските избори Димитър Попов.
Но да оставя засега личността на “бьльгарина” Попов на мира, още повече, че описанието на 1991 година ми предстои, и да ви разправя, читателю, за внука на брата на онзи Петър Берон, дето написа “Рибния буквар”.
В началото на декември 1990г. съвсем неочаквано Петър Берон подаде сам оставка като председател на КС на СДС и като председател на ПГ на СДС. На следващия ден Константин Тренчев, председателят на КТ "Подкрепа", обвини официално в печата Берон, че е бил осведомител на ДС за политическия 6-ти отдел в продължение на 21 години под кодовото име "Бончо". Президентът Желев също бил информиран за това и изискал досието на Берон от архивите на ДС. Самият Берон не отрече категорично твърденията на Тренчев. Президентът не потвърди, че досието на Берон е у него. Така се наложи смяна във върховете на СДС. В средата на декември беше избран новият председател на КС на СДС - Филип Димитров. Той спечелил съревнованието срещу Александър Йорданов с резултат 8:7.
Чак след повече от година и половина - през август 1992, онези, които са знаели колко е мръсно всичко, се разприказваха. В една статия, наречена "Синдикалистът като ченге" ("Демокрация", 9 август 1992), Едвин Сугарев ще публикува официални документи от които е видно, че с писмо от 7 декември 1990г. вицепрезидентът на КТ "Подкрепа" Дончо Иванов е уведомил лично президента Желев за агентурното минало на Тренчев като доносник на ДС. И Сугарев задава логичния въпрос: Защо след като д-р Желев е знаел, че този, който изобличи Берон като сътрудник на ДС, носи същия грях в биграфията си, е премълчал? Морално ли било да го премълчи?
Е, да попитам и аз: Морално ли е да знаеш, че демократът до тебе, с който сте лидери на СДС, крие едни доносници на ДС, а вади други на светло, и да си мълчиш за този факт, за да се разприказваш чак когато между вас настъпят някакви противоречия? Датата на "откритието", което ни поднася Едвин Сугарев, че Желев знае за миналото на Тренчев, е 10 дни след "боянските ливади"!

Ще си позволя да напиша собствено становище за тези събития. Не крия, че разочарованието ми, наречено Берон, е примесено с болка!
На 7 юни 1990 година в. “Дума” пише, че Петър Берон е изпратил искане до Президентството да се забрани на ДПС да участвува в изборите. Ахмед Доган, лидерът на ДПС, в отговор на това е заявил, че мястото на ДПС е в опозицията и е учуден, че лидери на СДС го дискредитират. Освен това е добавил, че СДС официално не е изразил становището си по националния въпрос. Което е вярно за тогава. Г-н Берон, ако сте знаели нещо още тогава, трябваше да го кажете. Иначе правият излезе Доган и вижте докъде ни докара това след 2 години.
Когато с официална декларация от 13.09.1990г. СДС отказа участие в коалиция с БСП, пак “Дума” (“Демокрация” мълчи)  съобщава, че Берон бил казал от Полша, където е по това време: “СДС би участвал в коалиционно правителство, начело с Луканов, но като равностойни партньори.”
Мен и досега ме смущават два факта: Първият: досието „Бончо” никой не е виждал, макар че със сигурност съществува някакъв подобен документ. Второ: Досието на Бончо бе извадено в много подозрителен момент. Само по този начин Берон можеше да бъде отстранен от премиерския пост, за да се постави на негово място „Попов” (в кавички защото си го заслужава). Дори и да се увличам за премиерския пост на Берон, отстраняването му от председателското място в КС на СДС носи отвратителната миризма на комунистически номер.
Ще избързам напред във времето. На 16 май 1991година на площад „Ал.Невски” се събраха десетки хиляди привърженици на СДС, които подкрепяха 39-мата, напуснали Парламента. По това време там се обсъждаше новата конституция. Берон бе останал в залата, но не заклейми нито с дума напусналите депутати. Докато течеше митинга на площада, той излязъл от сградата на Народното събрание, множеството му направило тясна пътечка по която той стигна до стъпалата на храма. С цената на скъсаните копчета на шлифера му, докато се разбере, че хората на площада са му по-мили от интересите на парламента. Бях на площада тогава, непрекъснато се срещам с хора, живея сред привърженици на СДС и знам с абсолютна сигурност – ние му бяхме простили! Никой от нас не мислеше, че това е доносникът „Бончо”. Той беше с нас, победил насилниците си. Избрал! Оставаше му само да повярва, че всеки негодник в миналото му вече беше безсилен.
На следващия ден Берон се върна в парламента и след 2 месеца сложи подписа си под конституцията. До този на Дертлиев. Но пак имаше разлика между двамата. Дертлиев седна до Елена Поптодорова в „Отзвук” и двамата сладко плюха срещу СДС без тире. А Берон седна до Виза Недялкова в „Постфактум” и не се съгласи с нито една нейна дума, направо й развали предаването него ден. Вслушайте се например как Дертлиев произнася „СДС-то” и ще различите злобата, четете написаното от Берон в  „Демокрация” и ще почувствате болката. Така мисля аз.

Случаят “Бончо” ще отприщи мрачната енергия, мъчеща се най-успешно от всички ней подобни зли сили, да руши изграждащото се наше ново общество. Още на следващия ден след компромата (отвратителна дума) на Тренчев, Великото ни Народно Събрание създаде анкетна комисия, която да проучи кои от депутатите са били доносници. Нейн председател стана един много “мил човек” - Георги Тамбуев. Впрочем също от редколегията на вездесъщата “Дума”. Но това е история от догодина - 1991.
Аз ще разкажа историята на жертвите. За насилниците, убеден съм, ще се погрижи Бог! Този, който вече е започнал да изхвърля комунистите от своята градина!
Спокойно за доносниците вече, нашето ВНС обърна внимание и на т.нар. "малка приватизация". Промени в указ 56 разрешават на държавните фирми да продават чрез търг държавно и общинско имущество, обекти от сферата на туризма, търговията, услугите, общественото хранене, на частни лица и фирми.

Междувременно Република България стана асоцииран член на Северо-атлантическата асамблея на НАТО. Установи и дипломатически отношения с Ватикана за първи път в своята история.

НОВО  ПРАВИТЕЛСТВО.  ТОЗИ  ПЪТ  НА “НАДЕЖДАТА”

Нашата широка общественост чу за първи път името на Димитър Попов през юни 1990 покрай отчитане на изборните резултати - в седмицата между двата тура на изборите Дим.Попов говореше по радиото поне 3 пъти дневно в качеството си на секретар на ЦИК. Второто появяване на лицето Димитър Попов беше директно пред камерите на телевизията във ВНС в качеството му на заклеващ се министър-председател.
Министър-председателят не е случайно избрано лице в никое време, в никоя държава. Ако личността е известна, то и нейните възгледи за организация на държавата ще са известни. Въпросите отпадат. Ако обаче избраникът е неизвестна величина по отношение на възгледите си, напълно естествено е в началото да са въпросите: Защо този? Кой стои зад него? Пък и ако текущото време е декември 1990, България...
Нашето ВНС одобри без проблеми тази кандидатура. Така, че не бива да се отминават с пренебрежение или с нехайство подмятанията на по-подозрителните хора, че това е заплащане на Д.Попов за добре свършена работа по изборите.

Да допълня:
Правителството на Димитър Попов беше избрано с точно определена задача - подготовка на новите парламентарни избори. Това бе потвърдено и на 3 януари 1991 г., когато парламентарните сили БСП, СДС, ДПС и БЗНС  подписаха политическо споразумение, което предвиждаше приемане на нова конституция до м.март 1991 и провеждане на местни и парламентарни избори до май същата година. Действителността ще бъде отместена “малко” (ако не беше извънпарламентарния натиск на 39-те депутати от СДС щеше да е повече) - конституция през юли, избори през октомври.
По време на управлението на Попов - от 19 декември 1990 до 8 ноември 1991 - беше запазен гражданският мир в страната, поступванията пред Народната библиотека през юли 1991 не се броят, и премиерът си купи апартамент от 214 квадрата за 55 000 лева.
Ако последното се струва заяждане някому, да цитирам един вестник, който не се харесва на “Дума”: “Само след една година, в края на 1992-ра, срещу тези пари Димитър Попов можеше да живее в тристаен, центъра, ТЕЦ, телефон, неохраняем, за 6 месеца под наем”. (Подчертаното е от мен.)
А все някога ще се разчуе и една светогорска история. Какъвто човекът, такива и шашканиите му.

Съставът на новото правителство, наречено сега “правителство на надеждата” беше:
- Димитър Попов - министър-председател;
- Александър Томов, Виктор Вълков и Димитър Луджев - зам.министър-председатели (Виктор Вълков и външен министър);
- Иван Пушкаров - министър на търговията, услугите и индустрията;
- Иван Костов - министър на финансите;
- Атанас Папаризов - министър на външно-икономическите връзки;
- Веселин Павлов - министър на транспорта;
- Йордан Мутафчиев - военен министър;
- Христо Данов - министър на вътрешните работи;
- Борис Спиров – м-р на земеделието и хранителната промишленост;
- Димитър Воденичаров - министър на околната среда;
- Емилия Масларова – м-р на труда и социалните грижи;
- Иван Черноземски - министър на здравеопазването;
- Матей Матеев - министър на народната просвета;
- Георги Фотев – м-р на науката и висшето образование.
Трима от министрите - Иван Костов, Иван Пушкаров и Димитър Луджев - са определено, и формално, от СДС. По това никой не спори. След десет години ще прочета в един вестник, че и Георги Фотев бил от СДС. Тогава, след десет години, Фотев наистина ще бъде оттам, но в описваните години според мен това съвсем не е ясно.

Ето как изглеждат същите тези събития през погледа на самия Димитър Попов, но разказани девет години по-късно (в.”Стандарт”, 22 декември 2000, подчертаното е на редакцията на вестника):
“България - накъде и как? БСП не е в състояние да управлява държавата. Тежката икономическа криза се задълбочава. Спечелила си незавидната слава на най-послушен и сервилен сателит на СССР, страната е в пълна изолация. Сега, след 10 години, малцина си спомнят, а мнозина и не знаят за един исторически документ, който е плод на политическа зрялост и национална отговорност, създаден и подписан в онези тревожни дни: политическият консенсус за съставяне на коалиционно правителство на прехода. Ключът на решението беше намерен. Трябваше да се състави коалиционно правителство, което да запази гражданския и социален мир, да сложи юзди на развихрилата се инфлация, да търси пътища за излизане от тежката икономическа криза, да подготви и започне реформи в икономиката насочени към свободно пазарно стопанство...  да изведе страната ни на широкия друм на международните контакти, разкриващи възможности за присъединяване към европейски и международни структури... И накрая: да проведе избори за обикновено Народно събрание и с оглед на резултатите от тях да предаде властта на политическата сила - победителка. Част от тази програма трябваше да се изпълни, друга - да постави началото на изпълнението й. И това - за време не повече от четири-пет месеца.
Мнозина ме питат и сега защо тъкмо на мен ВНС гласува мандат за съставяне на такова правителство? Отговорът е труден, защото решението го взеха не един и двама. Търсеше се личност, неангажирана с политическа партия, с демократични убеждения, доказан професионализъм, с обществена престижност, независимост, извоювано доверие и несвързан с режима на комунистите. Никога не съм мислил, че съм единственият, който е отговарял на тези условия. Очевидно натежали са и участието ми в работата на ЦИК при изборите за ВНС: коректност, обективност, сигурност. Предложението беше направено от СДС чрез д-р Петър Дертлиев и Димитър Луджев, подкрепени от президента д-р Желев. Сега писукат гласове, че този пост бил награда заради фалшифицирането на резултатите от споменатите избори. По-голяма глупост не може да се измисли: предателите не ги награждават! А фалшификация от страна на ЦИК не е имало! Който докаже противното - да заповяда!”
Боже, Боже, наглецът те подканва да свършиш работата си.

Както целия нормален свят и моята България посрещна с благодарност и радост рождението на Христос. За първи път Партията не само не диктуваше своя начин на мислене, ами и полагаше усилия да се приобщи към Бог. Боже, Боже – тези комунисти не знаят ли, че Бог чете мислите!
Патриархът с картечарското име отслужваше литургията, президентът и министър-председателят го гледаха в устата, а бившето “Раб.дело” на първа страница пише с най-големите възможни букви “Ой, Коладе, мой Коладе”.
Телевизията пък направо “прекали”: пряко предаване на литургията за Бъдни вечер, пряко Коледа от Рим, 2 английски, 2 американски филма, още 2 френски и 2 италиански, и един съветски - успокойте се, не беше “С легких паром”. Да му се неначудиш на новия директор на телевизията Огнян Сапарев (избран на 20 декември 1990 с 222 гласа от общо 267 гласували в Народното събрание).  След седем месеца ще забрани излъчването на песента за Божията майка - “Let it be”.
В България за първи път от 45 години насам Коледа беше официален неработен ден. Не защото е неделя, за защото Бог се раждаше!

Само една Нова Година ни се размина без приветствие по телевизията, миналата 1990! Десет минути преди Новата 1991 година от телевизионното студио новият президент Желю Желев пожела успехи и щастие на българския народ и добро за България.
А цените за новогодишната трапеза на българина (пазара “Г.Кирков” в столицата) бяха: агнешко 80 лв живо тегло; литър домашно вино - 10,20; гъби половин килограм 4 лв; портокали 6 лв; бутилка “Слънчев бряг” - 25 лв; печени фъстъци 22 лв. Сурвачките вървяха по 2,50 парчето. Заплатите - около 230 лева за един месец работа.
Накрая ето данните на Комитета по съобщенията за абонамента през 1991 година.
всекидневници:     абонати:       общ тираж               цена абонамент
“Дума”                       216 951         500 000                     112,62 лв
“Демокрация”          140 720         260 000                     104,00
“Труд”                        125 683         160 000                       91,00
“Земя”                       105 445         120 000                      93,60
седмичници:
“Стършел”                123 226         230 000                       29,60
“Поглед”                                           223 000                       50,96
“168 часа”                                        150 000                     102,96
“Антени”                                           103 000                       49,40

Сравнението с абонамента за 1990 година показва:
- “Дума” (бившето Раб.дело”) запазва първото си място, но намалява общия си тираж с 38%;
- Появилият се нов вестник на СДС “Демокрация”  веднага заема второто място с 65% от тиража на “Дума”;
- “Поглед” от второ отива на четвърто място с общо намаление на тиража 27%;
- Най-голямо е отстъплението на “Антени” - от трето на осмо място и 43% намаление на тиража.
- Абонамент за съветски вестници и списания не се предвижда, защото съветската страна иска долари, а не левове.