Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09 16:48 - НИЕ-107 Убийци на надеждата
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 96 Коментари: 0 Гласове:
3



ОЩЕ ПАРТИЙНИ  НОМЕРА:  УБИЙСТВО  НА  НАДЕЖДАТА

 

Истинската демокрация гарантира честността на обществото. Нищо в него не може да се развива извън рамките на приетите закони, защото те са безусловно задължителни за всички негови членове. Разбира се, че лъжа и неправда, подтисничество и насилие, ще ги има пак, но липсата на привилегии пред Закона е онази Надежда за всеки, че може да докаже правотата си. Това е „тайният двигател” на всички проспериращи общества. Ако в една общност някои са „по-равни от гругите”... виж титаничните, но безплодни усилия на социализма да си осигури бъдеще. Затова „убийството на Надеждата”, че правилата на играта са задължителни за всички, които участват в нея, е престъпление. А когато това се прави целенасочено от някаква група хора, организация или партия с цел да „оцелеят” само нейните членове, това вече е геноцид спрямо бъдещето на човечеството.

Убийци на надеждата сред журналистите:

·                    Барух Шамлиев, дисидент и журналист. Статията му “Черно и бяло в политиката” е публикувана в “Дума” на 7.06.1990: 
“Повечето от ръководните дейци на СДС твърдят, че те нямат минало, за разлика от Социалистическата партия, чието дело е черно и няма бъдеще. Наистина ли е така? С редки изключения, повечето от тях са отгледани в скута на тоталитарната система. На пръсти се броят онези от тях, които са участвали поне в една протестна акция срещу зулумите на властта. Но това не е цялата истина. Корена си сегашният СДС води от Клуба за гласност и подкрепа на преустройството. Неговата поява е една от най-светлите страници в новата ни политическа история. С него се потвърди истината, че брожението в умовете на хората се предхожда от брожението в умовете на интелигенцията. Ако се напише една научна история на клуба, ще се установи, че болшинството от членовете му, гръбнакът му
, бяха комунистите. Ще спомена имената на част от активните дейци и съмишленици, за да се убедите в това: писателите Валери Петров, Христо Радевски, Радой Ралин, Блага Димитрова, Йордан Василев, Марко Ганчев, Невяна Стефанова, акад.Шелудко, професорите Кирил Василев, Никола Попов, Нед.Белев, Чавдар Кюранов, Иван Николов, Ад.Фабрикант; научните работници Петко Симеонов, Николай Василев, Искра Панова, журналистите Копринка Червенкова, Велислава Дърева, Стефан Продев и др. Изявен лидер на клуба беше безспорно Желю Желев.”
Забелязвате ли, читателю, тънкото подхлъзване? Всички, които днес твърдят, че делата на соцпартията са „черни”, са били нейни слуги и ако днес са в СДС, то е, защото са политически проститутки. Иди, че викай с тях и за тях по митингите им. НО! Това не се отнася за светлите личности на клуба и следват изброени 21 имена. От тях колко са подхвърлените „сини лидери” от любимата на др.Шамлиев партия? Ето я измамата – „гласувайте за най-чистите, тези, изброените”, казано на глас, и „те са наши хора”, помислено тайно. Направено съвършено съзнателно! За себе си мога да напиша, че се отвращавам от такъв цинизъм! С нищо не мога да оправдая използването му!
А ето и краят на въпросната статия на Шамлиев: “Истината е, че на 10 ноември опозиционните сили в СДС не излязоха нито от нелегалните си укрития, нито на този, нито в предишните дни, не  “държаха” улиците и площадите в своите ръце. Парадоксално е, но те получиха свободата на изказ и организация на митинги, получиха своите вестници на тепсия. И в това се състои днешната слабост на сегашната българска опозиция. Но в това се състои и силата, и авторитета на партията на българските социалисти, колкото и сега да я чернят. Революцията на 10-ти ноември е нейно дело. Тази заслуга не може да й се отнеме, каквито и напъни да се полагат, за да се омаловажи в очите на народа тази нейна историческа роля.”
Другари комунисти, социалисти на два месеца към датата на написване на статията:  Опозиционните сили, обединени в СДС, не са вашите внедрени агенти, все едно поради идейни или парични причини. Съюзът на Демократичните Сили са честните българи – партийни и безпартийни, на които бяхте ПРИНУДЕНИ да развържете устата и махнете белезниците от ръцете и краката, защото „Времето е наше!” Сега то, Времето, ви отхвърля. Така се случва с всички, които пренебрегват вечни морални ценности на Човека!

·                      Който си е мислил, че когато социалистите "пораснат" с още една година, ще променят начина си на поведение, не е познал. Чавдар Добрев, партиен функционер и публицист, статията му "Пред прага на безвремието" е публикувана 1 март 1991г. в "Дума":
"Има мрачни дни. Тогава логиката експлодира. Чувствата тичат похабени към отходните градски тръби. Мозъкът се помътва,
заставен да понася затвора на най-несъвършеното земно изобретение - черепа на човека. Въздухът се стеле - застоял, плесенясал, пълен с отрови, каквито отрови заливат и целия ни живот. Отвсякъде изпълзяват чудовища: на собствените ни страхове, на пословичноото ни подлизурство, на грандоманията, на презастраховането, на подлата лицемерност, на набожните приспособявания към развратното време. Човекът в такива моменти на историята се свива в черупката си, изненадан от своята безпомощност. Надеждите му заприличват на мръсно бельо. Олихвяват се всичките му "престъпления". Битието преминава като непрекъснати подскачания под купола на цирка. Най-светлата вяра - тази на Ботев или Вапцаров, на Смирненски - момчето от покрайнините на София, хъшовската песен на Яворов, копнежите на Дебелянов - да, събраната вяра на българските синове на духа беше овъргаляна в кал през изминалите години. Нерадостните ми вопли продължават да се засилват след 10 ноември 1989г. Вярно е, има гласност, има права да се пише по-свободно. И въпреки това нашата действителност като че ли сама носи обречеността си. Разплодиха се спекулантите, гешефтарите, стоките изчезнаха от рафтовете на магазините, километричните опашки се вият на хоро и този танц е подтискащ, прилича на ледени парчета от градушка. Опозицията се напълни с хитри личности, за които няма нищо свято. Към бога отправят молитви новоизлюпени свещеници, затънали в светския хазарт. Дейци на културата продават оскъдицата й, за да заслужат тридесетте сребърника. Мишите им очи се провират през екрана на телевизията, през ефира на радиото, през клишетата на печата, за да заливат света с призиви за реванш. Предишни владелци на земи и фабрики се чувстват господари на тази земя. Потомци на полицаи оповестяват гордостта си, че са чеда на бащи, фотографирали се с отрязани глави на партизани и партизанки. И не се намира сред достойните иначе мъже някой да им припомни, че лагерите и затворите след 9 септември 1944г. не остойностяват престъпниците на миналото."

Убийци на надеждата сред политиците:
Представих двама “убийци на надеждите” от журналистите. Ето сега разбиранията на един политик - Любен Гоцев. 
(Лицето Гоцев не е избрано случайно. От старите му заслуги пред БКП бих посочил, че е член на ЦК от 1986,
а от новите пред БСП: ръководител на предизборния щаб на БСП през юни и бъдещ външен м-р на България в следващото правителство на Луканов.)
Ето какво споделя той с читателите на “Дума”, 17 май 1990: “Силата на БСП днес не се корени в отречените от историята тоталитарни структури, а в ясната перспектива, която тя чертае пред нацията. БСП разчита на запазено морално доверие, което се оказа “непревзимаема бариера” за настърве
-ните усилия на СДС и опозиционния печат да разрушат исторически наложилото се влияние на БСП сред българския народ. Твърденията на СДС, че Западът ще ни обърне гръб, ако БСП спечели изборите, са безотговорни твърдения, целящи евтин предизборен ефект. Западът даде и дава непрекъснато доказателства, че се интересува само от бизнеса си и сигурни гаранции за капиталите си. Там изразяват предпочитания към коалиционни правителства, което нашата Партия гарантира.”

Решете сам, читателю, кое от твърденията на  Гоцев  е вярно. Докато мислите, аз ще цитирам откъс от едно есе на писателя Димитър Коруджиев, наречено  “Какво би станало” (в.“Демокрация, 3 май 1990 г.):
“Какво би станало, ако гласуваме за комунистите? Планетата ще занемее и удивлението на човечеството ще бъде безгранично. Ще си помислят, че сме роби по душа, ще се почудят малко и ще ни забравят. Където и да идем по света, ще ни посрещат с презрение. Да те оковат насила невинаги е срамно. Но да не махнеш сам веригите си, когато е възможно, това е непростимо. Предадеш ли малодушно мечтата си за човешка свобода, не можеш вече на нищо да разчиташ. Та помощта на другите е дар, който трябва да заслужим. Континентът ще върви към бъдещето единен, пълен с енергия, и само ние ще живеем със съдбата на отритнатите. Изолацията ще ни тежи като проклятие. Гладът ще дойде, а след него ‑ отчаянието. Престъпленията ще останат неразкрити. Най-младите и интелигентните ще си отидат. Усмивките ни няма да се върнат никога. Ние ще останем, за да приемем срама като съдба, докато сме живи ще се питаме: Защо? А колко просто е да се спасим, да оправдаем смисъла на думата “човек”!  Навън ни чакат милиарди хора. Ключът е на вратата. Нека я отворим.”

 

 

СПОРАЗУМЕНИЕТО   “МЛАДЕНОВ” - май 1990

 

При тези изходни позиции в обществото президентът Петър Младенов предложи на всички политически сили в страната да подпишат споразумение за гарантирането на социалния мир до изборите. То предвиждаше политическите партии и движения да отговарят пряко за спазването на закона и гражданския мир в периода на предизборната борба. Държавните органи, оторизирани точно с тази задача според конституцията, както и самият Президент, запазват само контрола върху тези задължения, прехвърлени ловко върху самите партии.
Ситуацията е подобна на следната - Крадец влиза необезпокояван в къщата ви, но милиционерът си пие спокойно кафето в отсрещната кръчма, тъй като все още няма скандал. Вие трябва да помолите учтиво крадеца да си отиде. Ако той не пожелае да направи това и вие го ударите, тогава става лошо за вас и за партията за която ще смятате да гласувате. Нарушавате гражданския мир и милиционерът ще ви прибере. Ако крадецът се държи спокойно, той няма да бъде прибран в участъка, а ще отнесе вашето имущество в дома си. Вие също можете да избегнете участъка и неприятностите: приберете се спокойно в ограбения си дом. 
Опасна комунистическа демагогия! И не случайно това споразумение беше широко рекламирано в печата им.
Обществени организации, обединени в Отечествения съюз на Гиньо Ганев, представиха на Президента близо 4 милиона подписи на граждани, поддържащи споразумението, събрани за 2 седмици.  (Подчертаното е от мен.) Един екземпляр от споразумението щеше да бъде изпратен в ООН като официален документ. Церемонията по подписването беше предавана директно по телевизията и радиото. Призованите лидери за подпис бяха 74.

Поведението на Желю Желев, който не подписа демонстративно Споразумението от страна на СДС, беше обяснимо.
Това споразумение връзваше ръцете на СДС и едновременно с това развързваше ръцете на комунистите, които спокойно можеха да провокират безредици и всичко да струпат на СДС. И тогава, през май 1990, бях напълно съгласен с Желев, когато той отказа именно с такава формулировка: "СДС не може да подпише споразумението, тъй като в страната цари насилие, нарушават се договореностите от кръглата маса и независимо от благородните подбуди документът има пропаганден характер".
Но Желев не беше последователен. Едно „да” под споразумението не бе кой знай каква голяма услуга за Партията – тя и без това правеше, каквото си поиска. А през май той отказа на Партията. За да й направи през юни далеч по-голяма услуга: призна изборите за законни, въпреки очевадните манипулации, и по този начин я легитимира като законна партия пред външния свят. И това не е случайна грешка на президента или неразбиране на ситуацията, доказват го всичките му по-сетнешни действия. Убеден съм, че не е възможно за 30-те дни, разделящи тези 2 събития, да се вмести едно такова важно „уговаряне” в полза на комунистите. Тези неща не се решават за ден-два, те се подготвят години. От тези разсъждения следва само един извод: отказвайки да подпише споразумението, Желев се легитимира като силно син в очите на бъдещите си избиратели!

·                    Има още материал за разсъждения в тези събития:
Както на мен, така сигурно и вас, читателю, е направило силно впечатление неприятната изненада на Петър Младенов пред камерите на телевизията от отказа на Желев да подпише. Тук нямаше игра, изненадата беше неподправено истинска. Абсолютно убеден съм ‑ Младенов беше уверен, че Желев ще подпише споразумението.
Оттук пък следва, че комбинацията за легитимиране на синия лидер не е била известна дори на самия Младенов. Работата става толкова дълбока – човек започва да си мисли дали пък раздухването на „танковата реплика” на Младенов (от 14 декември 1989) между двата тура на изборите през юни не е целяла именно подхлъзването му. Без негово знание, разбира се. Ако това е така, Драгомир-драгановите разкрития от януари 1992 година за 7-точково споразумение на Желев с БСП през август 1990-та при избирането му за президент, са без никакво значение. Това не е началото. Горкият Драганов! Неговите надежди са били убити още преди да се родят!
За нашите надежди, приятели, да не говорим!
Реакциите на официалния партиен печат свиделствуват в същата посока ‑ изключително малко хора са знаели, че Желев няма да подпише. Толкова неадекватно груб и невъздържан е тонът на вестниците им, че може да бъде обяснен само с предположението: отказът на Желю Желев да подпише споразумението “Младенов” е засегнал, умишлено или случайно, някакво слабо място в БСП, което много боли.

Няма да коментирам писмата на никому неизвестни “възмутени читатели” на “Дума”, но ще приведа тук две мнения на известни и уважавани журналисти ‑ Стефана Билдирева и Григор Лилов. Да се пише под собствено име, а не като интервю например, толкова морално необективно, е най-малкото професионално непредпазливо в демократичното общество.
- Стефана  Билдирева ‑ “Да плачеш ли, да се смееш ли” (в.” Дума”  от 22 май 1990 г.):
“Не за първи път в моя живот съм била свидетел на позорни зрелища. Но вчерашното позорно зрелище пред цялата нация надмина всичките ми представи. Беше ми трудно да понасям неуважението към присъстващите политически мъже, които носят тежкото и неблагодарно бреме на държавното управление и без чиято решителност вие, господа от СДС, едва ли щяхте да можете да превърнете във фарс едно събитие, което можеше да стане историческо. Вълнението ми е все още много силно, за да мога да разсъдя кой спечели и кой загуби вчера. Несъмнено е обаче, че посърна увереността ни, че можем да говорим като цивилизовани хора. А аз вече не вярвам, че в сегашното ръководство на СДС има хора, които искат да направят една друга България с наистина демократични и хуманни средства.”
- Григор Лилов
, “Ние пак сме тук” (в. “Дума”, 22 май 1990): “Опозицията срещу Тодор Живков, в която мнозинство бяха комунисти, се разграничи от него далеч преди 10-ти ноември. Партията също намери сили да скъса с режима и овехтелите представи за социалния живот. А след това дойде ред на клакьорите и имитаторите. Защото новата опозиция след 10 ноември започна на нов, вече безопасен терен да се разграничава и да ограничава. От придворна свита и народ тя ни превърна в номенклатурни владетели и техни поданици. Разграничи партиите на такива, имащи само сияйно бъдеще и на други, отличаващи се единствено с мрачно минало. Разграничи ни на опозиция и по-опозиция. Представи се като единствено достойна да представлява народа. И не го представи под споразумението на президента, подписано от 4 милиона народ. Вчера опозицията стигна до края ‑ разграничи се от България.”

Стефана Билдирева вече не се появява на журналистическия небосклон. Нищо чудно да учи мениджмънт със заслужени пари в слънчева Калифорния. Григор Лилов пък се прехвърли “само” в пресгрупата “168 часа” и понастоящем се занимава със същото ‑ експерт е по “аферите на правителството на Фил Кенеди”. Подбирам произволно някои заглавия от негови статии във в.“168 часа” от началото на 1993 година:  “Реформата с мъка ни докара до развития социализъм”, “Политикани цакат с данъци”, “С промяна в нормативните документи предишното правителство се опитва да задуши националната банкова система”...
На придворните слуги на Партията не съм никак склонен да съчувствам, затова ще продължа да следя как се разписва Григор Лилов в зависимост от силата на БСП. През януари 1993-та например, Мико Петров, водещ на неделното радиопредаване „Неделя 150”, му предостави цял час от трибуната си „да систематизира гафовете на Фил Кенеди за 1992 година”. Докато министър-председателят ще се казва Любен Беров, значи още две години, напразно ще очаквам подобна класификация на тези двама „уважавани журналисти” за действащото правителство. А сума наивници продължават да умуват чий бил Беров! Чудя се кой е ходатайствал за Григор Лилов пред Мико Петров – дали самият Петьо Блъсков или пък жена му на Мико – Аглая Шамлиева (дъщеря на Барух Шамлиев), която пък е колежка на Григор във вестника на Петьо. Който пък, часовият вестник, е спонсориран с парите на БСП според твърденията на Димитър Йончев, който пък...

·                      Не мога да пропусна още една интересна забележка по повод прословутото споразумение  “Младенов”:
“4 милиона народ и 74 лидери на политически партии и организации подкрепят Споразумението” ‑ добре звучи,
нали? И др.Лилов (Григор) твърди същото ‑ “4 милиона народ”. Сега отварям вестниците. Много е полезно да се четат старите вестници.
-
В.“Дума” от 22 май 1990 година цитира много острите думи, които каза лидерът на Независимата народно-демократична партия Васил Костов срещу Желю Желев. Помните сигурно този човек, ако сте гледали директното предаване по телевизията. Той просто се навря в камерите, за да си каже  “словото”. След няколко дни  “Демокрация”  публикува писмо на група селяни от едно пловдивско село, които познали по телевизията своя съселянин Васил Костов и твърдят, че той е просто един измамник и не представлява никого, освен себе си. Пак вестник “Демокрация” публикува информация, че въпросният “лидер” има висящо дело за измама в Пловдивския съд. Дума” се засегна и обвини синия вестник в злонамереност. После всичко утихна.
- След година, 4 април 1991,
в.“Демокрация” отново: “В архивите на финансовото министерство на Ив.Костов е намерен документ от който става ясно, че на 16 юни 1990г. (това е един ден преди втория тур на изборите) тогавашният министър на финансите Белчо Белчев се е подписал с “да” под следното нареждане: “поради спешното заминаване на наша партийна делегация на работно посещение във Франция, ФРГ, Холандия, Белгия и Италия с цел издействане на финансова помощ за България... на водача на делегацията Васил Костов от Независимата народно-демократическа партия се отпускат 12000лв.  в несоциалистическа валута.”  На следващия ден, 17 юни 1990г., Васил Костов е напуснал България със самолет и още не се е върнал.”
- На 17
.12.1991 вестник.“Земя” (това е селската “Дума”)  публикува едно кратко съобщение на първа страница от Радка Димитрова:  “Не вярвайте на политиците и не им давайте пари. Този безплатен съвет е само следствие от съобщението на пловдивската полиция, която продължава да издирва Васил Костов, “лидер” на Независимата народно-демократична партия. Той е завлякъл не само фирми, но и граждани със сумата 300 хиляди лева и още е в неизвестност.”
Толкова. Обаче когато четете това съобщение, оставате с впечатление, че това е човек на СДС – правителството на Филип Димитров управлява от близо месец. Ето това са комунистическите им методи на действие. Моралните достойнства на Комуниста ни демонстрира главният редактор на в.”Земя” др. Коста Андреев. За толкова години не се научиха да се борят честно.
И това ще продължава дотогава, докато с нашия вот на избори не изгоним Сценаристите от дома си – нашата, не Лиловата, България! А такова изгонване предстои! Безбожниците ще бъдат изгонени от храма. Така пише Библията, а тя много познава. И Ирод е заповядал да избият всички младенци, но това не му е помогнало. Който е трябвало да остане жив, е останал и е взел царството му.
Освен това Голямо предсказание, има киляди дребни нещица, които го потвърждават. Например: Комунистите имат пищовите, парите, агентите, идеи за оцеляването си, имат горе-долу всичко. Обаче не можаха да попречат на една песен да се роди – онази, „45 години стигат, времето е наше”! Милиони левове изхарчиха за културата и за покупката на творците на социалистическия реализъм, ама на - Любомир Левчев не можа да напише думите и Тончо Русев музиката. Половин век се напъват да родят нещо велико – стигнаха до „Комунисти, комсомолци, пионери...”
Знаете ли защо? Защото са ялови за Промяната. Такива песни като „Аз не съм комунист и никога няма да бъда”, „Времето е наше”, „Развод ми дай”, „Комунизмът си отива”... се раждат само в свободния въздух на ново време. Те предхождат непосредствено Промяната и едновременно са следствие от нея. В човешката история има много примери за такива „песенни взривове” на освободения дух. Спомнете си маршовете на Верди в Италия и Вагнеровата музика в Германия в революционните за Европа 1848-1849 години. Или песните на Бийтълс и връзките им с нова Европа след 1968-ма.
И най-надареният човек не може да създаде такива песни в робство, всеки свободен човек ги чува в душата си. Появата им вече означава, че болестта свобода е завладяла непреодолимо организма на обществото. Съжалявам, че академици като Владимир Топенчаров, писатели като Валери Петров, чудесни актьори и певци като Асен Миланов и Михаил Белчев, ансамбъл с гордото име „Пирин”, не разбират това. Борбата срещу истината „Времето е наше” е обречена на успех точно толкова, колкото и борбата срещу земното притегляне! И е безсмислено заради това някой да се прави на обиден.




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 11922
Постинги: 46
Коментари: 29
Гласове: 37
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031